Преведох и споделям тази статия, защото напълно отговаря на моите размисли през последните месеци. Образованието се “обърна”, за съжаление в много случаи се обърна с главата надолу. Като пряк участник/потърпевш в дистанционното обучение, забелязах някои тревожни отмествания. Изключително много се успокоих, когато прочетох (в статията по-долу), че тревогите ми не са само мои.  А ето и статията (с леки адаптации на места от мен).

Имах цял пакет с приложения, с които да стартирам дистанционното обучение. Всеки учител има такива – G suite, , Office 365, wordwall, flipgrid, khan academy, genial.ly, edpuzzle и още толкова много! Мислех, че съм подготвена за всичко!

Това, за което не бях готова беше координацията на различните инструменти и самата мен. Често забравях да споделя екрана си, или заглушавах микрофона си.  Опитвайки се да бъда максимално подготвена, в края на крайщата постигнах съвсем друго – претоварих се. Фокусирана върху инструментите, които ще използвам, забравях за своите ученици – техните нужди при учене от екранчето на таблета или телефона.

Усетих разочарование, че не съм ефективна в работата си. Това шеметно препускане между екрана и учениците беше неустойчиво. Нуждаех се от насоки, за да овладея хаоса.

Инструментът е устройство, което помага при изпълнението на дадена задача. Технологията има забележителната способност да улесни работата на учителя, да направи връзки по повече канали и да предложи повече ресурси. Пазарът – с безплатни приставки, безплатни седемдневни пробни версии и безплатни акаунти за до 120 студенти – е огромен и широк. Добавянето им към нашия репертоар е толкова лесно! Но това, че има изобилие от мощни и безплатни образователни технологии, не означава, че трябва да следваме всяка тенденция и да “грабваме” всяко приложение, което ни е рекламирано.

В днешната “дистанционна” ситуация категорично има FOMO (страх от пропускане) , когато други “жужат” за най-новия дигитален инструмент и нас ни е страх да не го пропуснем.  Всички ние сме свидетели на споделяне на невероятни инструменти в професионалните групи във фейсбук, например. WordWall, e-learning, genial.ly openboard и още много, много, непрекъснато представани нови платворми и инструменти за работа с учениците. Но тази съблазнителна форма на споделяне действа върху нас като заклинание,

защото вярваме, че ако тези инструменти работят за някой друг, тогава те не само ще работят за нас, но и ще ни приближат на една крачка по-близо до онази утопична класна стая, която виждаме в промоционалните видео, в които ученици се усмихват и учителите с радост правят майсторско обучение.

Инструментите, които намирам за най-ценни, са тези, които ми спестяват време или правят нещата, които физически аз не мога да направя. Те включват онлайн платформи, които предоставят и оценяват въпроси с множество възможности за избор, които са предизвикателни и не изискват много време за създаването на учебен ресурс. Особено ценни са  платформите за синхронно обучение –  като Teams Microsoft, Zoom и Google Meet, които позволяват да обучавамe учениците в ситуация, доближаваща се до реалната учебна среда в класната стая.

А точно в това е въпросът – инструментите, които подбираме дали ни доближават до нашите ученици?

Може би повече от всичко в момента учениците трябва да видят, чуят и усетят душата на преподаването.

Технологията е мощен инструмент, на който липсва душа. Тази душа идва от учениците, които чуват гласа ни, а не четат написаното  на клавиатура. Душата, искрата на преподаването е и в демонстриране на умение за взаимодействие ( разговор с учениците, в Teams, например), вместо наблюдение на уж “вълнуващо” филмче в YouTube. И  идва от ученици, които четат вашата автентична обратна връзка, а не коментарите, генерирани от бот.

Технологиите трябва да усилват гласа и уменията ни, а не да ги минимизират. Номерът е да забелязваме фалшивите, неефективните за нас инструменти. Понякога технологиите предлагат обещание за връзка на теория, но на практика увеличават изолацията между учител и ученик.

Когато подбираме технологии трябва да си зададем въпроса: “Това ще ме доближи ли до моите ученици?”

Една от причините да се почувствам толкова объркана през първия си ден от хибридното обучение беше поради всички умствени и физически превключвания, които направих. Вървях напред-назад между раздели и приложения. Това прескачане от задача в задача има огромна опасност да доведе до т.нар. остатък на внимание.  Превключвайки между отделните учебни задачи, вниманието ни не се прехвърля веднага към новата, а остава остатъчно внимание, което все още е в предишната задача.

Колкото по-емоционално приемаме дадена задача, толкова повече време ще отделим, за да успеем да прехвърлим вниманието си върху друга.

Помислете за това от гледна точка на учениците. Колкото повече неща ги молим да отворят и колкото повече пъти превключват напред-назад между приложенията, толкова по-вероятно е да се развие остатък на вниманието. А сега си представете какво трябва да бъде да преживеете това многократно в часовете, умножен по ден от осем или девет .Намирането на начина да запазим инерцията си, е да дадем няколко минутен покой на мозъка, за да се настрои за новото му задание.

Точно тук е мястото на ритуалът. Той може да е ключът към освобождаването от “остатъка на вниманието” при преминаването към следваща задача. Той трябва да бъде повтарящо се действие носещо усещане за наслада (дори може да е част от нашите навици). В никакъв случай не трябва да е нещо скучно.

Източник: edutopia.org

Превод и адаптация: Десислава Христова (Миленкова)