„Кажи ми и ще забравя, покажи ми и ще запомня, включи ме и ще разбера.“

Спомням си времето, когато баща ми  ме учеше да връзвам вратовръзка. „Тате, можеш ли да ме научиш как се връзва това?“ – Той посегна и с ръце започна да връзва връзката както е на врата ми: „Гледай как става.“ Но от неговите действия всъщност аз не разбрах как да връзвам.  Най-накрая му казах: „Не, не го прави вместо мен – научи ме как да го правя!

Истории  като тази ме карат да си припомням старата поговорка:

„Кажи ми и ще забравя; покажи ми и ще запомня; включи и мен и ще разбера. “

Това просто твърдение има големи последици за това как някой запазва и прилага знанията. Колкото повече се фокусираме върху участието на учениците в обучението като образователна стратегия, колкото по-рядко показваме и  казваме – толкова по-вероятно е да изграждаме трайни знания в децата.

„Място, където младите хора отиват, за да гледат как възрастните работят.“ Да, това е хумористично описание на училището, но то отразява голям проблем с традиционните модели на образование. Учителите първо работят усилено, за да учат и овладеят материала, а по-късно се впускат в една вихрушка да „влеят“ тази информация в главите на учениците. А какво правят през това време учениците? В повечето случаи седят и слушат, може би водят бележки, а по-късно – трябва да възпроизведат съдържанието на изпит. Учителят е този, който е учил, а после предава своето мислене на учениците.

Това е стратегията „Казвам“ – едно наизустяване и рецитиране на това, което знае учителят от страна на учениците с малка вероятност да осъзнаят съдържанието. Стратегията „Показвам“ е едно ниво нагоре – разкриват се процеси, а децата потенциално могат да подражават на видяното. Едва ли и това е най-ефикасният начин за учене – учениците научават най-добре, когато им е позволено да работят самостоятелно с материала – със собствените си ръце и умове.

Запитайте се:

Колко често…

Се фокусирате върху „Отговорът“, а не  върху самостоятелното му достигане от страна на децата?

Позволявате „Какво трябва да научим днес?“  да пречи на разговорите, в които може да се споделят идеи?

Приемате кратки и безлични отговори или такива, които са налучкани от учениците?

Потрепвате, когато учениците  започват да решават задача или проблем в нова посока, която според  вас е грешна?

Давате готови образци без възможност за съревнование между учениците?

Очаквате от учениците да постигнат съвършен резултат от първи опит?

Изисквате от учениците да са просто „добри слушатели“?

 

Когато запаметяваме информация, тя отива в един от два различни типа памет в нашия мозък. Първият тип е т.нар. декларативна памет. Това е мястото, където се съхраняват факти и числа.

Вторият тип памет в много отношения е по-ефективна – свързана е с конкретни действия, които правим. Всички знаем за израза „Това е като с карането на колело – веднъж като си се научил – е за цял живот“. Това не е като да запаметиш поредица от формули и изрази за постигане на координация. Тялото помни и при необходимост – мозъкът преконфигурира изпълнението. Процедурната памет е тази, която включва използването на предмети, движението на тялото като как точно да караме колело или да използваме химикал.

Това важи и за класната стая и ученето – колкото повече учениците са въвлечени в процеса, а не в заучаването на информация, толкова повече техните умове и тела се преконфигурират, за да запазят наученото.

Всяка от фразите по-долу поставят учителя в центъра на обучението – диктуващ съдържанието и процеса стъпка по стъпка, с много малко личен принос на всеки ученик.

„Направи това.“

„Използвай тази техника.“

„Всички учим тези неща.“

„Това е нивото ти (оценка). Това е всичко. „

„Не можем да направим това.“

„Следвай тези стъпки.“

„Слушай ме“.

 

А как биха могли да звучат:

„Какво мислиш?“

„Коя техника би искал да използваш?“

„Какво ти е интересно да проучиш?“

“ За домашно упражнявай това. „

„Да го направим. Нека да отидем  там. „

„Помисли за собствен начин за достигaне  до решение.“

„Твори, създавай, изобретявай.“

Тези фрази позволяват на учениците да се ангажират техните тела, сърца и умове в обучението. Чрез участие в този процес, учениците кодират съдържанието в своите процедурни и декларативни спомени, и наученото може да бъде прилагано и в други ситуации.

 

из статия на Jordan Catapano в teachhub.com

 

Jordan Catapano е учител по английски език в Чикагско предградие. Може  да го последват в Twitter вBuffEnglish, или посетете неговия уебсайт ACTWritingTips.com .

Превод: Д. Миленкова