Спомням си втората година в училище (вече като работник там, а не като ученик). Поемах първи клас, преди това бях само една година в занималня. Никой не ме знаеше из квартала. Случвало се е на всеки – неизвестният учител…

Започнахме да разпределяме децата по класове… Помощник директорката  извади “оня” списък, в който имаше имена с деца (неслучайни), които да бъдат записани тук или там. За мен, разбира се, нямаше никой… ПЪРВИ тежък удар – не си желаният учител… След това дойде родителската среща… преди 15 септември… Аз – притеснена. Родителите – преценяващи… Накрая – разреван родител пред съседната класна стая – ВТОРИ удар – не съм желаният учител…

Месец след започване на училище ме извика директорът – при него ходила майка с директор на съседна детска градина, за да измолят детето да е в друг клас… Виждала съм им се прекалено млада… ТРЕТИ удар… ама вече не така тежък – то си става навик…

Тогава веднага изникна една картина от филм. Действието – древен Рим. Тържище за роби – изпъчени на рампа, а отдолу ги подбират… Родителите не си дават сметка, че ни подлагат точно на това. В момента училището в България е точно това… И фокусът не е какво учим, а къде. Така децата свикват да се оправдават с обстоятелствата, а не да поемат отговорността за своето учение.

Тук искам да отбележа огромната защита, която получих и от колегите, пред чиито врати се редяха родители, които не ме искаха, както и на директора – всички вкупом обясняваха, че трябва да ми се даде шанс…

Личните ми наблюдения са, че в момента това го няма – колега може и да те натопи дори, за да изпъкне, директор ще те смъмри, за да угоди на родителя.

И пак се сещам за първия си клас… Имах 22 деца. Сега вече чудесни млади хора, с повечето от тях поддържам връзка в социалните мрежи.   Но тогава те отидоха при “неизвестния” учител. Всички онези родители, които в началото така силно се съмняваха в мен, няколко месеца по-късно показваха дълбоко уважение и доверие  – което продължава и досега.

Във втория ми випуск дойдоха деца, чиито родители чуваха добри думи за мен от първите… Тогава дойде и напрежението – ДАЛИ ЩЕ СЪМ ОНЗИ УЧИТЕЛ, когото очакват? Вторите… Те бяха звездите – тях показваха по телевизии, техните лица красяха постери по форуми… И закономерно – третия випуск беше изграден от техните думи… И отново моите съмнения.. и пак чудесни деца и родители… И така и до днес… Но онова напрежение – онова усещане, че си на тържището за роби, където те оглеждат… То си остава… И помислете – ако родителите ги подлагаха на подобна проверка за “годност” – колко от тях биха я издържали?