Влизам в класната стая. Усмихвам се и кимам с глава към третокласниците. Те знаят, че имаме час по математика. Подготвили са папките с учебните материали и очакват поредния час.

Но не знаят, че всъщност това ще е по-различен час. Математика, да. Но малко по-.. изненадваща.

Взимам маркера и се обръщам към дъската. С големи цифри започвам да изписвам трицифрени числа – без връзка между тях – напълно произволни. Пиша ги разпръснато на дъската. В мълчание. Когато съм готова сядам. Учениците са притихнали – чакат инструкции, но такива няма. Тогава им се усмихвам и казвам: „Това са числа – правете с тях каквото искате.“

Децата се размърдват – усещат предизвикателството. „А може ли в екипи?“ – питат. Отговарям им, че може. Както и всичко друго – бели листа, маркери, цветни моливи, лепило – пълна свобода. Единственото важно – да присъстват числата от дъската.

Започват плахо – измислят задачи за сравняване. Тари вдига ръка „А може ли текстови задачи?“. Кимвам за „да“. И тогава се „отприщват“, Жужене, усмивки, спорове, писане и триене. И после пак писане. Не разбират – часът свършва. Казвам им. „Може ли и другия час?“ – питат те. „Имаме човекът и обществото – само ако обвържете числата с този час!“. Няма проблеми за тях. Веднага включват фантазията и творчеството.

А аз? Вървя между тях. Оглеждам, усмихвам се, давам съвет или идейка, ако се налага. Минавам на следващо ниво: „Сложете и отговорите, как да знам дали може да решите задачите, които съчинявате 😊“.

Дори не ме забелязват – улисани в своите задачи.  В поредното предизвикателство. А резултатите? Вижте сами: